„Неравенства в образованието“ – научени уроци, добри практики и иновации в приобщаващото образование

Снимки: Ник Палаилогос

Международната конференция „Неравенства в образованието“ беше проведена на 20 и 21 март  2024 г. в Атина. Събитието е съвместна инициатива на операторите на Фонд „Активни граждани“ от гръцка и българска страна, съответно – Фондациите SolidarityNow и Bodossaki и Фондация „Работилница за граждански инициативи“. Над 100 участника от девет европейски страни (Белгия, България, Естония, Малта, Норвегия, Полша, Румъния, Хърватия и Чехия) се включиха в диалог за научени уроци, добри практики и иновации от полето на приобщаващото образование. Сред говорители бяха представители на Европейската комисия, Агенцията на Европейския съюз за основните права, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, международни и национални институции и граждански организации, които работят с деца и семейства от уязвими групи и се борят за равен достъп до образователни възможности за всички. Във фокуса на вниманието бяха децата бежанци и мигранти; децата от ромски произход и децата с увреждания.

Евгения Тонева от Ноу-хау центъра беше поканена да участва в дискусионния панел за достъпа до образование на децата с увреждания. Ето тезата, която тя представи пред участниците в конференцията.

България отчита значителни постижения в реформата

В сравнение с повечето други страни от региона, България отчита значителни постижения в реформирането на образователната система по посока на това тя да е по-отворена и включваща към децата с увреждания. Практиката по приобщаване към образователните процеси на децата със специални образователни потребности има вече над 20-годишина история, в която са вложени значителни институционални и граждански усилия и енергия. Една своеобразна кулминация на тази усилия и енергия е новото законодателство в сферата на образованието от 2015 г. и, разбира се, Наредбата за приобщаващото образование от следващата 2016 г., която слага край на специалните училища като стандартната образователна среда за децата с увреждания и урежда достъпа на всички тях до масовото образование. В този смисъл, у нас приобщаващо образование има и това е и причината нерядко да чуваме, че тази реформата е вече финализирана успешно. Освен това, България е сочена за добър пример за употреба на Европейски средства за провеждане на тази реформа. Вместо специализирани училища вече работят центрове за подкрепа за личностно развитие, вкл. центрове за специална образователна подкрепа, регионални центрове за подкрепа на процеса на приобщаващо образование, общежития и други институции, създадени да подпомагат процеса на приобщаване.

Пред пълноценното включване на децата стоят значителни бариери

Далеч не всички професионалисти, родители и деца обаче биха се съгласили с твърдението, че приобщаващо образование в България е факт. Както недвусмислено показва изследователската работа на Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца около справянето с „трудния случай“  в образователната и социалната система, пред пълноценното включване на децата в каквато и да е ситуация на уязвимост в образователния процес стоят значителни бариери, свързани с институционалния капацитет, професионалните умения, междусекторното сътрудничество и не на последно място – нагласите, които характеризират социалната среда, в която приобщаващото образование се случва.

Плавен преход

Ако тази история звучи познато на експертите от социалната сфера, то е защото тя твърде много напомня реформата по деинституционалзиация на грижата за деца, която до момента не може да бъде оценена еднозначно нито като провал, нито като успех.  Всъщност в България двете реформи са естествено тясно свързани и протичат във времето заедно. Подходът при реализирането им е явно сходен: централизиран, „отгоре-надолу“, свързан с решение за окончателно закриване на всички институции в страната в сравнително кратък срок и създаването на структури, които да подпомогнат процесите като временно поемат функциите на старите институции докато стане възможно тези функции да се изпълняват от реформираните системи. В случая на деинституционализацията на грижата за деца такива структури са центровете за настаняване от семеен тип (нова форма на резидентна грижа за деца в общността, малък групов дом), а в случая на образователната реформа това са множеството изброени по-горе центровете за подкрепа в които de factо се трансформират съществуващи преди това структури, вкл. специалните училища. Освен, че целят плавен преход от старото към новото положение, тези решения са насочени и към съхраняване на ресурсите в съответното поле: професионалисти, инфраструктура, доверие от страна на родителите и общностите.

Новите институции заживяват свой собствен живот

„На хартия“ такива решения изглеждат добре-обосновани и работещи. На практика обаче установяваме, че новите институции, макар и мислени като временни, бързо заживяват свой собствен живот, който е информиран от съществуващите нагласи (които са за изключване, за изолация, за материализиране на уязвимите деца с идеята, че това е в техен интерес). Вместо да предават отговорността за развитието на децата в ситуация на уязвимост от специализираните към масовите институции в социалната и образователна системи, те установяват свое експертно пространство, което вместо да замести старите подходи, започва да функционира по относително сходен начин. Така преходът към поемането на отговорност за уязвимите деца и семейства от масовите, системни форми на грижа и подкрепа, достъпни за всички останали деца и семейства, се забавя значително.

Най-уязвимите най-трудно се деинституционализират

Твърде вероятно затова и в разговорите критиките към двете реформи звучат относително еднакво: „няма разлика в моделите на работа между новите и старите институции“, „децата с увреждания остават социално изолирани“, „ние всъщност май нищо не затворихме“. Ефектите, които наблюдаваме, също си приличат: най-уязвимите деца най-трудно се деинституционализират и най-трудно получават достъп до масовите училища, вместо това те остават в тези обособени специално за тях пространства.

Преодоляването на текущите проблеми изисква тяхното признаване

Този аналитичен прочит на българския опит в никакъв случай не е категорично отричане на постиженията на реформите и омаловажаване на положените усилия и извървяния път. Промяна без съмнение има и тя е в желаната посока: повече видимост и повече фокус върху детските права. Преодоляването на текущите проблеми обаче изисква, първо, признаване, че пътят не е извървян напълно и, второ, обръщане към първоначалния замисъл на двете реформи: осигуряване на индивидуализирана подкрепа за всяко дете без изключение.

Координиране и споделеност на цели, отговорности и ресурси

Чрез приложните проекти, които развиваме в Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, ние инвестираме целенасочено в професионалния капацитет на специалистите, които работят по „трудните случаи“ на децата и родителите, както и в развитието на междусекторното сътрудничество. Именно доброто междусекторното сътрудничество – което разбираме най-общо като координиране и споделеност на цели, отговорности и ресурси между специалистите от образователната, социалната, здравната и други системи – е ключът към преодоляването на предизвикателствата около „трудните случаи“, с които никоя от системите не може да се справи по отделно и затова ги маргинализира, въпреки добрите намерения, които стоят зад проведените реформи.